"/>

БРОЙ 2-3/2017
 
Тема на броя: ПОТЕНЦИАЛНОСТ, МЕТАФОРИКА, МЕТАФИЗИКА
 
Водещ: Кристиян Енчев
ПОТЕНЦИАЛНОСТ И ФИГУРА
Боян Манчев – Възможността, която желае (за една динамична онтология)
Дарин Тенев – Потенциите на фигурата: между наративните характери и реторическите похвати
Кристиян Енчев – Потенциалност на освободеното време (щрихи към идеята за една възможна виртуалетистка метаморфизика)
ИНТЕРСЕКЦИИ И/ИЛИ МЕТАМОРФОЗИ
Валентин Канавров – Преоткривайки Кант през Фуко с взор към онтологията на актуалността и реалността на философията
Паул Гайер – Етиките на Макиавели: „Владетелят“ и „Мандрагора“
Виктория Кирилова – Метафорика на вкуса: Пруст и Кант
Вяра Попова – Еквивалент и метафора
МЕТАФОРИКИ В ЛОГИКАТА И В МЕТАФИЗИКАТА
Anguel S. Stefanov – Theorizing about the Origin of the Universe
Силвия Кръстева – Структури на възможното и тяхната метафорика
Коста Бенчев – Модалност и индивидуалност – за свободата като субстанция на индивида у Лайбниц
Валентин Аспарухов – За онова, което го няма
МИТ И МЕТАФОРА: ОНТОЛОГЕМИ, ЕКСПЛИКАЦИИ, ПРОЕКЦИИ
Силвия Борисова – „Абсолютна метафорология“ ли е „абсолютната митология“? Мостът между Лосев и Блуменберг
Невена Крумова – Метафорите на Ерос
Пламен Антов – Хенри Дейвид Торо между
Калоян Димитров – Мeтaфора и инореалност
ФЕНОМЕНОЛОГИЧНИ ПЕРСПЕКТИВИ
Андрей Лешков – Паметта като проблем пред мисълта (ноематика на забравата)
Владимир Раденков – Екстатичната времевост като общ корен на δύναμισ и ἐνέργεια
МИЗАНСЦЕН
Стефан Иванов – Какво е „Персифедрон“?
Мирослав Христов – Всичкоядецът
КНИГИ, ФОРУМИ, СЪБИТИЯ
Атанаска Чолакова – Назад към метафизиката!
Владимир Раденков – Отзив за „Евдемонии“ на Христо Стоев
Росен Люцканов – Сказки по логика: Тридесет години по-късно
Деница Желязкова, Кристиян Енчев – Ръселовата философска логика: 25 години залози и печалби
IN MEMORIAM
Напусна ни Ерика Лазарова
 
    Тематичният двоен 2-3/ 2017 брой на списание "Философски алтернативи" със заглавие "Потенциалност, метафорика, метафизика" съдържа текстове на наши и чуждестранни автори, езиците са български и английски. Тематичните блокове са: "Потенциалност и фигура", "Интерсекции и/или метаморфози", "Метафорики в логиката и в метафизиката", "Мит и метафора: онтологеми, експликации, проекции", "Феноменологични перспективи", "Мизансцен". Идеята на книжката е да срещне автори от различни дисциплинни полета и да разшири мисленето за метафората откъм потенциалността, с податки към метафизически тип осмисляне на метафоричната потенциалност – един изключително плодотворен нов концепт.
     "Възможността, която желае (за една динамична онтология)" –"експерименталното есе" на Боян Манчев – предлага версия на едно "радикалирано кантианство", в което "нещата от света" се мислят във връзка с едно "устояване-в-метаморфозата" или "персистенция", спрямо което устояване аз се изкуших да предложа един неологизъм: метаморфюзис. Като модалност на фюзис-а – самата рефлексивност на усещането, модализацията на модалността, и то откъм силите за самотрансформиране на материята – е пред-извикано желанието, но не на сетивно-емпиричното ниво на отделената от неживата жива субстанция или субектност, а като принцип за (само)трансформиране. Така сингуларността застава в наситеността на субективност откъм самата промяна, откъм отклонението и преноса ("онтологическа метафора" по Манчев) в действията като агенти на промяната, като наситени с несубстанциална субективност, като "иманентна трансформация" и "потенция на субстанцията като-друга". Тук според мен не е напълно неуместно поставянето, в едно мислене-заедно с Манчев, на следните въпроси: Дали желанието като такава иманентна на субстанцията трансформация би работило в режим на принцип още по-добре, ако трансформативните потенциали се осмислят откъм отключваща потенция-енергия на формата (дюнамис)? Или: желанието има ли нужда от виртуализиране – издигането му до принцип с виртуално битие на отключваща собствената си употреба форма? Авторът мисли желанието като склоняване към "втора потенция" при оразличаването в трансформациите. В произведен откъм въпросите мисловен ключ предлагам да проиграем възможността за именуването на самия принцип, за "алтер-потенция"-та, като за "сила, която модализира потенцията и я склонява в нов фронт". Бих предложил да говорим и за модализация на фронта – не за модализация на субстанцията (доколкото и самата пластичност на материята в парадигмата на Манчев би извикала като съюзник метеорна динамика вътре в онтологията), а на самата оразличена в себе си потенция за формообразуване, за трансформация, за даване на форма и с това – и на произвеждане и на тела в указания от автора онтологичен ход. В подобен ход на мисълта бих допуснал предпазлива аналогия между моето разбиране за възвратното по характер "потенциализиране на потенции" и за предложения от Манчев онтологически рефлексивен ход "модалност на модалността". Фронтът предполага прекъсване на неспирния поток, на вътрешната динамика и континуитет на материята на света (пренасянето на размишлението в плоскостта на образите е може би в дълбока връзка с казаното, но изисква допълнително, дискурсивно оправдано усилие-експеримент за обследване на тази мисловна линия); конвулсията като иманентна на динамиката и носеща прекъсване и насищане във фронтова граница сякаш изисква едно трансфеноменално битие, което тепърва произвежда субекта и е дълбоко свързано с мисленето като скачено с формата преди всеки фронт на оразличаване, а тя – със самото дюнамис като принцип и активна потенция. И отново, заедно с Манчев: "устояването-в-метаморфозата" е път на "метеорите и техните приятели". Един чудесен път на "философската фантастика" на автора, в чието лоно се провежда и обсъждания тук текст-експеримент, "текст-облак" (с всички уговорки, че една "книга-облак" има своите същински правомощия и над този експеримент в духа на позволената пластичност и преходи между текстови "фронтови линии").
     В своя текст "Потенциите на фигурата: между наративните характери и реторическите похвати" Дарин Тенев прокарва тезата си за метафората като една от фигурите, чието привилегироване и извеждане в метапозиция трудно може да бъде оправдано извън контекста на исторически контекстуални оптики и парадигми, твърде съмнителни в наши дни без специални указания и насилствено преакцентиране. Една от основните му полемични линии на мислене върви заедно-с-и-срещу теоретичните разработки на Димитър Вацов и моите собствени такива. Изключително плодотворния диалог и съпътстващите го прецизно построени и разгърнати контрапункти стъпват на плеяда концептуални персонажи, като например Боян Манчев и Камелия Спасова от страна на българските автори, както и на Жерар Женет, Мишел Герен, Жак Дерида, Пол Рикьор, Ханс Блуменберг и други чуждестранни автори, всички те въвлечени и разпределени от двете страни на барикадата – антагонисти и протагонисти на концепцията за метафората като привилегирована фигура. Според мен в така изградената линия на противопоставяне лежи една скрита спрямо дискурсивната стратегия на Тенев предпоставка, дължаща се на собствената му ситуираност в литературната традиция и свързана с това специфична оптика: тази за неразграничаването на 1) визията за метафората като играеща едновременно на феноменологична и на онтологична територия динамика на отварянето на потенции в образите и думите, на метафизично по характер отключване на движението като трансформативна активна потенция ("метафора" означава пренасяне – транспортиране, но заедно със средството за осъществяването му), от 2) визията за метафората като една от фигурите, определена от структурни зададености и посредством тях ясно отчленена вътре в семейството на тропите. Ако стъпим на тезата, че отклонението от обичайния смисъл на думите, изразите, а защо не и на езикови структури от по-висок поряадък (дискурс), е водещата категория, чрез която могат да бъдат мислени като възможен резултат отделните тропи, тогава не е задължително да мислим "изначална метафорика", за каквато говори Гадамер в "Истина и метод", единствено в ограничен исторически контекст, оправдаващ привилегироването на метафората-троп спрямо другите тропи. Защото едно е да привилегироваме фигурата метафора, като не прибавяме нищо подобно на разбирането за "метафоричен ефект" на Димитър Вацов, съвсем друго, според мен – да въведем в играта въпроса за движението и отклонението в една по-обща спрямо фигурите перспектива и дори с цената на търсенето на концепт, който да спрегне отклонението като такова вътре в питането за условието за възможност да мислим потенциалността на смисъла на езиковите структури въобще, заедно с евентуалните трансгресивни линии на отваряне за едно "казване/мислене повече". По този начин въпросът "защо метафората е била по-често привилегирована, така че в някакъв момент да изглежда като очевиден избор при опит за назоваване на по-общи процеси" попада в светлината на една омонимия (или слаба паронимия) между метафората-троп и метафората-дюнамис: метафората като активна потенция, потенция-енергия. Така сякаш противопроставянето върви и по линията – литературна фигура срещу философски промислена динамология. Бих се изкушил да добавя: динамология на въображението, но това би изисквало допълнителни разяснения и уговорки за такава разширена употреба. Текстът на Дарин Тенев е образец за плодотворни анализи и добре акцентирани полета на взаимодействие между философия и литература, а разговорът, подхванат от него с ерудитски и добре преценени концептуални и стратегически похвати, отваря потенциалността на разговорите между нас – авторите в броя. В този смисъл истинският разговор в така очертания кръг предстои.
     Тестовете на Манчев и Тенев за мен бяха необходимата почва и контекст на краткия ми експериментален опит под заглавие: "Потенциалност на освободеното време (Щрихи към идеята за виртуалетистка метаморфизика)". В него представям идеята за "пречупено" въображение – разцепването му на сила и безсилие. Тази терминологична двойка дефинирам така: 1) сила – доколкото един образ в своята пластичност е освободен за родство; 2) безсилие –. въображението влиза в контакт с невъзможното, доколкото самото въображение е невъобразимо. Елементът на сингуларност откъм въобразяващ субект действа отслабващо на въображението, прави го "слабо" спрямо самата сингуларна конкретика – "слабост на" тази точно (субектна) сингуларност. Този компонент на обвързване на сингуларност и релационно дефинираната "слабост" като "слабост на", дължа на плодотворен епистоларен дебат и мислене-заедно с Дарин Тенев. Неговите наблюдения върху мои текстове, както и забелязани в тях проблемни пунктове, имаха за мен силата на откровение и пусков механизъм за разгръщане на набелязани концепти и тези в непредвидени до момента на предлагането им в суров вид посоки. Безсилието на въображението, така разбрано и подложено на изпит вътре в текста, е трансформативно усвоено в непредопределената възможност за сродявания на образни съдържания като "освободено време". Идеята за една постоянно трансформираща се форма без субстанция поставя въпроса за истината на виртуалното битие на самотрансформиращата се форма: това е смисълът на неологистичната номинация на реформирания виртуализъм – виртуалетистка метаморфизика. Бих обобщил казаното така: истината на виртуалното битие на самотрансформиращата се форма е метафорична (в съзвучие с Рикьоровия концепт "метафорична истина"), а метаморфозите на формата се мислят с оглед на "устояване-в-метаморфозата" (по Б. Манчев), на динамология на истината на формата като метаморфюзис.
     В "Преоткривайки Кант през Фуко с взор към онтологията на актуалността и реалността на философията" Валентин Канавров предлага един провокативен кръгов прочит: eксплицитно на Кант във фукоянски ключ и имплицитно на Фуко в кантиански ключ. Канавров акцентира върху настояването на Фуко за приемане на неговата "история на мисленето" като продължение на Кантовото критическото философстване. Рязкото разграничаване на "критическата философия като аналитика на истината и субективното критическо мислене на отделния философ", според Канавров, е натоварено с двойна грешка, състояща се в това, че евристиката на трансцендентално-метафизичната концептуалност и синтетичния характер на трансценденталната критика биват изоставени. Също така, продължава родоначалникът на виртуализма, "Фуко субективира до краен предел критиката, като изобщо изключва от нея трансценденцията и формалната сила на мисленето". Според него философията не търси истината на нещата, нейната реалност се свежда до аскеза, а за философа остава само истинното публично говорене. Това е основанието на Канавров да твърди, че Фуко няма право да смята себе си за продължител на Кантовата критика, доколкото , съгласно тази линия на схващане на Фуко в кантиански ключ, "онтологията на актуалността има при Кант трансцендентален характер, а реалността на философията е самото Просвещение преди всичко като продукт на онтологически конститутивното формално критическо мислене". В действителност, Фуко твърди, че след голямото критическо дело на Кант – "това на трите Критики, и най-вече на първата Критика" – "цяла една част от модерната философия от XIX в. насам се е представяла, развивала като аналитика на истината". Тоест иде реч за само част – очевидно става дума за аналитичната философия, а не за цялата модерна философия. Но, доколкото, ако продължим още малко заедно с Фуко в хода на същата лекция, в модерната философия, за разлика от това на "аналитичната философия на истината", съществува и такова "критическо мислене", което задава "друг тип" въпроси: "Що е актуалност? Кое е актуалното поле на нашите опити? Кое е актуалното поле на възможните опити?" (пак там: 53). При какви условия е възможно да възприемем Фуко като следовник на Кант – опция, напълно отхвърлена от Канавров? Съгласно последния, в четвъртата книга от знаменитата му четирилогия – книга, посветена на трансценденталния схематизъм – "при Кант опитът "участва" в теоретизацията единствено в модуса "възможен опит", който е изцяло пасивен и дори хипотетичен (...), то виртуалисткия трансцендентализъм работи и с действителният непосредствен опит". В едно "радикализирано кантианство" (по израза на Боян Манчев от предложената в този брой негова статия), в което опитът за обектите не е пасивен, а те се възприемат и като субекти-агенти на действия, "разпръсващи се звездни съзнания-мъглявини", аз бих привлякъл отново на помощ концепта илюстриктура, за да покажа как една конститутивна роля на обектите може да бъде усвоена в радикализиран кантиански ключ. Нещо външно на трансценденталното поле се оказва в структурираща и стриктурираща (по деридианския неологизъм на Дарин Тенев) позиция спрямо трансценденталното поле ("трансцендентално на трансценденталното" – сполучлив израз на Тенев, използван при анализите му в третия параграф от текста му в настоящия брой, върху мои текстове, в които фигурира изобретената от мен илюстриктура), и, според начина на проследяване и преконотиране на концептуалните ми ходове от страна на Тенев, "по този начин ограничава всеки път сингуларно самия обем на трансценденталното (...), като в същото време позволява илюстрация, която опримерява и заедно с това пробива понятието" (Тенев 2017: 27). Това означава, че действителният опит, посредством "трансценденталното на трансценденталното," може на настоява за статут на онтологичен съучастник в конструирането на онтологии откъм силова виртуалност на една отключваща без предзададеност собствената си употреба чиста форма; с оглед на сингуларния пусков механизъм: като пробив в понятийността. Така критическата онтология на виртуализма, след подобен ход на радикализиране на Кант, е усвоима илюстриктуративно като "онтология на актуалността", "онтология на нас самите", в посока на изтегляне към Фуко. В този смисъл бих могъл да предложа хипотезата, че именно виртуалисткия концепт на Валентин Канавров крие потенции за "родство по избор" с едно "радикализирано кантианство", което може да бъде мислено заедно с посочената от Фуко критика като такава форма на рефлексия, към която последният причислява и собствената модалност на стъпваща върху Кант критическа мисъл.
     В текста на Паул Гайер "Етиките на Макиавели: 'Владетелят' и 'Мандрагора'" особено интересна и ключова спрямо интерсекциите и метаморфозите между предложените в настоящия брой на списанието текстове за мен е Лукреция като фикционална фигура (фикционален персонаж). Тази фигура олицетворява конституирането на нов обществен договор и нова частна етика в аванс спрямо времето си (отвореният финал на комедията, съгласно наблюденията на Гайер, свидетелства в полза на такава теза). Фикционалната фигура на Лукреция от "Мандрагора" е фигуративен трансфер на едноименната легендарна личност – римска патрицианка, която, според легендата, след като била изнасилена от Секст Тарквиний, се самоубила. Смята се, че самоубийството на Лукреция е повод за бунта на римляните срещу тираничната монархия и замяната с аристократична република. В хода на настоящите рефлексии и отново с помощта на теоретичните постановки на Тенев са мислими условия за преход от наративната потенциалност на легендата (фабула, митос) към отварянето на фигуративна потенциалност, с което отваряне Гайер като философ прекъсва повествованието, достигайки до друг тип потенциалност за трансфигуриране, при това надхвърляйки иманата предвид тук фикционална фигура на Лукреция от "Мандрагора": "Алегоризирането на фикционалните фигури, разкриващо тяхното несъвпадение със себе си, отваря тяхната възможност за трансфигуриране, тяхната трансфигурируемост, така да се каже, като указва как те биха могли да бъдат вписани във фикции, които вече не са просто литературни" (Тенев 2017: 32). Това означава, че философската работа на Гайер, при това без предзададеност, усвоява транфигуративните потенциали на Лукреция като фикционален персонаж. Реторичните фигури, произведени в "Мандрагора", са резултат от онова движение (отбелязано от Тенев и изтеглящо теоретични печалби от понятието илюстриктура), което води както до свиване на фигуратива (стриктуриране), така и до илюстративния (по Манчев) "пробив в понятието, отваряйки го към собствената му трансформация" в надхвърлянето на примера (пак там: 27). Книжката беше представена на 14 юни в семинарен формат в Нова конферентна зала на СУ "Св. Климент Охридски" под надслов "Поставен ли е вече въпросът за метафората?" (Видеозапис от семинара можете да видите : )тук
     В "Метафорика на вкуса: Пруст и Кант", разглеждайки "По следите на изгубеното време" в един естетически есенциализиран, но все пак кантиански ориентиран интерпретативен ключ, Виктория Кирилова издига тезата, че естетическото понятие вкус е метафора. Демаркационната линия между чисто сетивното и естетическото възприятие, съгласно авторката, се очертава от прокарването на разлика между вкус и вкусване; метафоричната връзка запазва напрежението: елементите на метафората са, така да се каже, неразлъчни и несляти. Тук се намесва и едновременността на метафоричния пристъп между "е" и "не е" като подобие-и-различие между понятие и усещане. Сетивното измерение на вкуса (вкусването) претърпява "метафорично преобразуване" по начин, отварящ възможност да се мисли връзката между естетическо понятие и преживяване. Обаче, когато Кирилова твърди, че "внезапното сходство се проявява между две усещания и между иначе различни моменти" и че така става изводимо (тук е есенциалисткият момент на прочита) специалното състояние, чрез което се изразява една непозната, но много ценна същност", това представя един ключов за нейния текст детайл, заслужаващ особено внимание и поставяне под "методологически микроскоп" (любим израз на Деян Деянов, зад който се крие философска методология със сериозни херменевтични залози). При Кант едно естетически неограничено разширяване на понятие дава възможност за "мислене повече" спрямо една представа отвъд границите на логически строга схема, чрез която представата би могла да се счита за "прикачена" към съответното понятие. Тук бих вметнал предпазливо, че при Кант, ако търсим нещо като "скрита същност", то за такава би следвало да набедим "естетическата идея", но, доколкото последната задава едно "неизчислимо многообразие от родствени представи", по никакъв начин, ако се придържаме плътно към съответните пасажи от Третата Критика, това многообразие не би следвало да претърпи субстанциализиране, а още по-малко – да бъде мислено като предзададена естетическа "надстройка" над логически строгото понятие. Така регулативното, заявявайки за себе си вътре в и заедно с пластичността на образа, ни дава възможност за един неесенциалистки прочит заедно-с-и-срещу Кирилова на предложените пасажи от произведения на Пруст и Кант, като би било изключително интересно да се привлече в такъв прочит и предложеното от Дарин Тенев като работещ подход илюстриктуративно "свиване" на понятието за метафора до определен модел, но и отваряне същевременно на потенциалността на понятието по непредзададен път. Това описание на преходите, на свиването и отварянето, тук е в пределно огрубен вид: истинската теоретична работа в хубавите и ползотворни разговори/дебати между авторите в броя наистина предстои. Също така предстои да разберем в хода на евентуалното им случване ще продължи ли да виси с цялата си острота питането дали вече е поставен или не въпросът за метафората.
     Статията на Вяра Попова "Еквивалент и метафора" минава през различни теории за метафората: от теориите за субституцията през теориите за взаимодействието (Макс Блек), като накрая се спира на предимствата на разширената перспектива в теорията за еквивалентите на Алфред Щиглиц, като проследява развитието на тази теория в произведенията на Бернд Щиглер, Майнър Уайт, Джордж Легрейди. Еквивалентът въвежда елемент на персонализация – той е винаги "за някого". Възникването на "резонанс" между вътрешно преживяване и зрителен образ поражда еквивалент, докато самата неопределеност на образа е потенция, тя самата не съдържа съответствието между образ и тип преживяване в зрителя, което съответствие има строго индивидуален характер. По този начин би следвало да става дума за функция, а не за обективен предмет. Едно разширено пространство на опита включва действителност, фотографски образ, фотограф и зрител в осцилиращо взаимодействие. Тук може отново да бъде методологически привлечено понятието илюстриктура: елементите на това пространство едновременно "стриктурират", стесняват и опримеряват, но и надхвърлят примера (еквивалента) и разширяват, отварят потенции в образите – пластичността и непредзададеността указват на образната безформеност на облаците: "образната среда на еквивалента като възможна откритост отваря място за интерпретации" (Попова 2017: 130).
      В статията на Ангел Стефанов "Theorizing about the origin of the universe" се обосновава тезата, че теоретизирането относно началото на вселената е проникнато от метафоричен език. Само такъв език може да роди интуитивни представи за някаква космическа „причина“ за появата на вселената. Съгласно автора, това е незаобиколимо и е независимо от езика на теоретизирането, когато става дума за "генезиса на всичко". Метафоричен или алегоричен език, промъкнал се в научен теоретичен дискурс, води както до канализиране на цели снопове от твърдения, до систематизиране и съгласуване, така и до нови зони на потенциалност, обещаващи повече от мислене само в рамките на научната теория. Свиване и отваряне на възможности – така работи илюстриктурата. Взривяването на една научна понятийност и минаването в метафизичен или теологичен режим е свидетелство за невъзможността за изцяло екстензионален език на науката, с уточнението, че метафората не е непременно "отлята" в структурата на фигура. Ако тук привлечем "абсолютната метафора" на Блуменберг като концептуален съюзник, можем да кажем, че кризата на понятието, неговото "пукване" и илюстративно изпълване – про-цепт по Боян Манчев – свидетелстват за нередуцируемия до неметафоричен език, абсолютен в тази си нередуцируемост, пласт от понятийността.
     Силвия Кръстева е автор в настоящия брой с текст, носещ любопитното заглавие "Структури на възможното и тяхната метафорика". Там бива тематизиран концепта ца възможното в историко-философски план по линия на трансформирането му в конститутивно-активна сила, тоест – както и в други от текстовете в броя – тук се разглежда преход от изцяло пасивно схващане на потенцията към концепти като "активна потенция" и "потенция-енергия". От Аристотеловия концепт за възможното – "възможността на едно нещо" – Кръстева ни превежда към полето на философски промислена сила, която владее топологизирането на всеки един елемент от предметното многообразие с оглед на структурирането на цялото като еднородно качествено единство. От конструкцията на пространството, предложена от Хобс, се преминава през Лайбницовата критика на абсолютно празното пространство като „сенсориум“. Изпълването на едно поле на потенциалност като „спектър“ или „степен“ (по Кант), последством въвеждането на принцип, на сила за насищане и организиране на съдържателни многообразия, осветлява не само ключовия концепт на Лайбниц за „най-добрия от всички възможни светове“, но и поставя въпроса за това дали ако полето е активна потенция, сама генерираща собствени съдържания, можем да удържим дискурса в една критическа по залог парадигма на философстване. Позволявам си да допусна, че Кантовото "като че ли" във връзка с еднородността, мислена регулативно в и спрямо едно действително нееднородно качествено многообразие, заедно с концепта за непредзададено отключване на потенции откъм чистата форма, имат смисъл на тези, с които този изключително систематичен и концептуално спрегнат текст би могъл да влезе в плодотворен диалог.
     В статията на Коста Бенчев "Модалност и индивидуалност – за свободата като субстанция на индивида у Лайбниц" се прави опит за връзка между понятията "съществуване", "възприятие" и "свобода" през призмата на модален подход към онтологията. Принципът на достатъчното основание се оценява като отговорен за потенциално съвпадение на обичайните модални понятия, с което се обосновава и възможността за свободата и в морален аспект. Серия от свързани интерпретации откъм различни философски гледни точки (Б. Ръсел, М. Хайдегер, Г. Дельоз, Г. Харман) авторът предлага в опит за кратко, но систематично изследване на модалния подход на Лайбниц към въпросите на морала в рамките на немската мистична традиция. Проблемът за дихотомията просто-сложно Бенчев решава в лингвистичен план, като въвежда ранжиране на езикови единици, с което поставя в скоби неизчерпаемостта на нещата извън възприятието, както и неизследваемата им динамика – както вътрешна, така и релационна. Съгласно текста на Бенчев, при работа "с обекти, неизчерпвани от отношения, за които знаем само, че нищо не знаем за тях, е едно възвръщане към кантианските ноумени, които са противоречиви понятия, освен ако не се въведат метаезици" (Бенчев 2017: 169). Подобно схващане на ноумените отнема регулативния им смисъл и функция, снема критическата им валидност за сметка на лингвистично узурпиране на границите на познанието. С такъв ход се заличава разликата между трансцендентно и трансцендентално, но, от друга страна, това е основание за съживяване на стари и издигането на нови метафори, чрез които схващането на разликите между отделни монади откъм възприятието и на простотата на идентичността откъм оставането в полето на невъзприемаемото придобива езиково-моделен смисъл, спрямо който трансгресии в езиковата употреба биха показали границите на функциониране на модела при произвеждане на езикови подредби и архитектонични зависимости. Това е модел, спрямо който метафорите намират канализиране и възможност за понятийни взривове откъм "парадокса на автоимпликацията" на метафората (с предпазлива препратка към Рикьор и към възможността един модел да бъде илюстриктуративно функциониращ).
     Статията на Валентин Аспарухов "За онова, което го няма" има за цел да осветли разграничаването между формална и философска логика. В исторически и концептуален порядък терминът "философска логика" намира своето обосноваване и автентичен смисъл. Неуспехът да се разграничи специфичната област на философската логика според Аспарухов е в основата на много от трудностите, които възникват, когато Ръсел се опитва да формира собствената си концепция за логически анализ и за наблюдение на логическите данни. Предложен е опит да се намерят и изяснят определени трансцендентални компоненти, видими, според автора, при "фотоувеличение" на аналитичната практика на Ръсел. Метафоричният пристъп между "чисти" и "неопределими" понятия, между "човешки разсъдък" и "логически опит", е пристъп, предизвикан от Аспарухов при заместване на понятия от Ръселовите "Принципи на математиката" със съответните Кантови понятия от известния пасаж в "Критика на чистия разум", въвеждащ дефинитивно аналитиката на понятията. Този пристъп е метафоричен, защото при подобно заиграване и флуктуации става възможно прословутото Кантово "мислене повече", в случая задвижено от опитите за възстановяване на вътрешната релевантност на второ ниво спрямо така преобразувания пасаж, снемащ/съхраняващ първоначалната изненада от флуктуацията. Отделно, метафорите, уловени на фокус в оптическия прибор на Аспарухов – "зародиши" и "следи", подлежащи на "развитие" – отварят ниша за мисленето на потенциалността на формата като активна при определени условия. С разграничаване на живото от мъртвото, ако Кантовата метафора бъде впрегната по нов начин и в проблема за демаркацията, "е възможен опит със саморазбиращото се и самоочевидното" – "[е]два в такава светлина става възможно да се види философската логика като поле, в което нещо се ражда и живее [...]" (Аспарухов 2017: 189).
     Силвия Борисова, в статията си „Абсолютна метафорология“ ли е „абсолютната митология“? Мостът между Лосев и Блуменберг", подлага на изследване и откроява концептуалните връзки между „абсолютна митология“ (Лосев) и „абсолютна метафорология“ (Блуменберг) в контекста на Блуменберговата работа върху мита. За опора служи метафоричното в синхронично сблъскващи се сродство и оразличаване на мит и метафора. Така онтологичната невъзможност за автономно съществуване на което и да е от двете без другото, според авторската позиция, среща диалектическото взаимодействие между митично и метафорично – Борисова визира концепцията на Шелинг за „примордиалния (предмитически, предметафорически) монотеизъм“. Шелинговата „митология на изгубения рай“ авторката, в мислене заедно-с-и-отвъд Шелинг, извежда тезисно, преминавайки отвъд границите на определени постановки откъм ранния и късния Шелинг в търсене на дълбинна метафора в абсолютите на разглежданите концепции така, че да заздрави „моста“, свързващ съизмерващо парадигмите на Лосев и Блуменберг. Борисова приема за медиатор тезата на Вико, че „метафората е мит в действие“. Текстът в широкоформатен план обосновава ключовата теза, че митологията на изгубения рай като „абсолютната митология“ има условието за възможността си в абсолютната (по Блуменберг) „метафора на митологията на изгубения рай“ (Борисова 2017: 211). Загубата на цялост и захвърлеността в ужаса като битийно състояние на човека в изначалната му среща със света намира рационализацията и оцелостяването си на равнището на мита, докато, според логиката на текста, ужасът, усвоен и форматиран, изисква метафората като условие за (не)възможност на овладяната другост. От гледище на собствената ми изследователска оптика, разширена откъм фигурологичните надстройки на Дарин Тенев, прорезът в лоното на абсолютната митология произтича от едновременната работа на ограничаването и опримеряването (като две страни на една монета) в илюстриктуративното функциониране на метафората: загубената цялост резултира в ограниченията на примери, които обаче имат собствена потенциалност за казване-повече и представяне-повече. Затова, от тази гледна точка, една трансформативно силна фигурология дава гаранции за обща основа между „абсолютна митология“ и „абсолютна метафорология“ посредством функционирането на илюстриктурата.
     Невена Крумова си поставя за цел да изследва проявите на Ерос като елемент на виртуалното. За виртуалното, според авторката, може да се говори само чрез метафоричен език, откъдето произтича задачата за изследване на метафорите на Ерос, който обаче се разглежда в неговата двойственост – обективиран и необективиран. Оттук произтича и въпросът за метафорите на двата вида Ерос: дали те се различават и каква е тяхната специфика. Авторката отбелязва два подхода относно възникването на образи в/на метафорите: 1) подход, който "свързва въображението с потребностите на вътрешния свят на човека" и 2) такъв, представящ ни "света като резервоар за метафори, нужни ни като потенция за развитие" (Крумова 2017: 221). С поглед откъм прагматиката на метафората, достигането до определени обективации носи, разбира се, потенции, които могат да бъдат актуализирани и носещи съживяване в някаква нова посока като част от историята на съответната метафора. Откъм самите потенции: разположенията, намерили езиков трансгресивен израз, изивикват въображението като ничията земя, в която се разиграва играта на образните флуктуации и илюстративните разломи на понятията; светът все пак остава отправна точка, от която нахлуват образни съдържания, запазва се конститутивният момент "трансцендентално на трансценденталното". Това означава потенциализиране и опримеряване да работят в тандем, скачени в динамологията на метафоричните процеси. Ерос като "потенция на света", ако приложим тук горните няколко изречения, би следвало да получи ролята на движещ принцип, отключващ потенции и така разпознаваем като друго наименование за дюнамис.
     В есето на Пламен Антов "Хенри Дейвид Торо между" самият Торо е вплетен в поредица от културни апории, разгледани в едър план. Аргументирането на необичаен поглед към Торо се движи не в кантианския ключ на трансцендентализма, а като го ситуира в средищната точка, където трансцендентализмът се среща със собственото си противоположно – реално-сетивното и корпореалното (тук лежи възможността да се постави въпросът за едно радикализирано по Боян Манчев кантианство, разглеждащо "трансценденталното на трансценденталното"). Жестът „Уолдън” е разчетен като опит за възвръщане на реалността на света, изгубена в процеса на цивилизация, визиран като процес на все по-плътното забулване/отместване на първата в сгъстяваща се мрежа от символи-симулации. Потенциите на цял комплекс от диалектически снемащи се апории (чието ядро е радикалният антикултурен жест като радикален културен жест) са разчетени в Торовия жест „Уолдън“. Възвръщането на природата в "символно превърната форма", заедно с това, че "жестът е словесно възпроизведен": "той е реално случен не в собственото си пространство на телесното, на деянието, а именно чрез логосната си мета-рефлексия", е начин да бъде показано как сетивни съдържания нахлуват като другото на трансценденталното вътре в самото негово поле, заедно с това, че тези съдържания претърпяват Aufhebung – премахване/съхранение на нивото на логосното (Антов 2017: 237). Специфичните ограничения на това нахлуване работят според формата на култура: сетивно възприемаемото "реално море" претърпява илюстриктуративно двойствена трансформация, това става в стриктурирането (ограничителен режим за нахлуването) на съдържания и в отваряне на наративни потенции (откъм илюстративното отбелязване на пример) – там, където е разположено едно "море от прочетени текстове" (пак там: 231).
     Текстът на Калоян Димитров "Метафора и инореалност" има за цел да покаже аспектите на реалността, които ние "калибрираме" ежедневно със собственото си въображение, възприятие и разум. Скритата действителност в тази реалност се появяват тук в еманациите на живота като иманентна инореалност. Това, което мислим, правим и преживяваме, се отнася до въпросната скрита реалност, която ние не познаваме, но актовете на инореалното, според автора се осъществяват "навсякъде и винаги". Основният начин да се "хване" този нов разширен откъм дименсии свят е посредством ролята на метафората или, като цяло, на ролята на тропологията в изкуството. Използваме тропи, за да постигнем скритите нива на нашата реалност, защото тези нива са безкрайни и предизвикват парадокси, които извикват инореалност. От парадоксалното функциониране на метафората (тя има парадоксален характер в парадигмата на автора) Димитров извежда и обосновава езиковите модели: "Парадоксът прескача действителността и се явява на дълбинно ниво истинен като абстракция, напълно способна за производство на обобщени модели" (Димитров 2017: 244). Това обаче означава картина, в която полагаме опозицията дълбинно-повърхнинно като ключова и скрито подпъхваме в идеята за обобщените модели някаква трансцендентна същност – мета-субект, който "раздава картите" (по израза на Димитър Вацов). Затова и, признавайки, че "реализацията на синтезата притежава непредзададен характер, Димитров смята за необходимо "да се търси математичен модел, обхващащ сингуларното многообразие" (пак там: 240).
     В статията "Паметта като проблем пред мисълта (Ноематика на забравата)" Андрей Лешков се опитва да очертае пътеката на потенциалната точка, в която съзнанието изчезва при загубата на съдържателни следи. Това е възможен път към феноменология на забравата, съответно разполагане на разпознавателни маркери за предсъзнателно действие в съзнанието. Според автора, точката на изчезване е точка на трансформация. Въпреки че се намира между границите на хоризонтите, такава "рецесия" свидетелствува за едно изтичане във времето. Нещо повече: феноменологията на забравата насочва към сингуларните индивиди, поставени в рефлексивна "отзивчивост" чрез мисленето по такъв начин, че да се видят като познаващи себе си самите из присъствие в собствените (си) мисли. Тук тяхната сингуларност би имала за съюзници рефлексивността и метафоричността в действието като принципи на оживяване. По такъв начин ще се преосмисли също смислотворящата роля на трансценденталния „Аз“. Но ако мисленето на аз-а като неотчуждаемо присъствие, свързано с одухотворяващата сила на живото мислене в сътворяването на смисъл (смисло-себепознанието), бъде разширено до пределите на техно-кинестетична азова подвижност, това ще даде, струва ми се, възможност да се промисли по-цялостно перспективата за съпротивително устояване-в-метаморфозата като условие за устояване-в-забравата откъм фигурология и динамология на въображението. Плуването в един "океан от мисли" е метафора за другото на трансценденталното (откъм непредзададеност), което отново прави мислима (сякаш) метафоричната потенциалност.
     Статията на Владимир Раденков "Екстатичната времевост като общ корен на δύναμις и ἐνέργεια" предлага продуктивното усвояване на тези две ключови аристотелови понятия в хайдегерианска перспектива. При извеждане наяве на биващото в неговото битие (съобразно конститутивен за екзистенцията като единна структурна цялост начин)δύναμις и ἐνέργεια се мислят, съобразно авторовата интерпретация, като различни, но съпринадлежни моменти (тук може да се открои една нишка, по която да бъде търсено метафорично напрежение вътре в самата екзистенциална структура). Въз основа на текстовете, излагащи Хайдегеровата рецепция най-пълно и кохерентно, Раденков предприема опит да покаже, че според нея в същността си δύναμις е екстатична възможност на екзистенцията и именно като такава има своята собствена крайност в смисъла на ситуираност в перспективата към някакво произведение (εργον), т.е. осъществява се като ἐνέργεια. Тук обаче е важно да се спомене и открояването на „μεταβολή“ "като неконтинуална, непротичаща в рамките на наличното промяна", както и това, че "да имаш сила ще рече да бъдеш онова, от което нещо изхожда и получава същностната си определеност" (Раденков 2017: 268). Това означава ли, че тази същностна определеност, извираща от "откъмкоетостта" на άρχή, е извор на предопределени и като такива – предзададени възможности? По-нататък в текста четем, че " имащото сила, силното, на първо място, не е нещо налично, и на второ място, самт представлява нещо движещо се в смисъла на ставащо" (пак там:). В този смисъл, когато се намираме ситуативно в мрежа от препратки, които не са във владението на "трансситуативен" субект, а по-скоро този субект е "низхождащ" към себе си в ситуацията, в която е въвлечен, то цялото неизчерпаемо многообразие от препратки (от които посредством изключване въвеждаме конститутивно фон за открояването на εργον) в динамиката на своето движение и ставане има пластичен, непредзададен характер. В такъв случай, в мислене-заедно с Раденков, откъм тезата, че "[о]бразецът на произвежданото изпъква на фона на присъстващото като отсъстващо, явява се като следа на екстатично обзряната мрежа от взаимни препращания", намирам за любопитно начинание да се изпробва в интерпретативната рамка на автора една друга теза – че "метафоричното изместване" и удържане на подсигурените възможности в "една надхвърляща "субективността" игра" извлича от изключеното като фон от мрежата от препратки солидна доза непредзададеност (тук бих предложил като дискусионна тема-продължение за авторите в броя следната възможна понятийна серия: δύναμις –  ἐντελέχεια– απειρον –μεταφορά).
     Стефан Иванов, в естетическото си есе "Какво е 'Персифедрон'?", посочва две датировки на едноименната пиеса на Константин Павлов, съобразно две нейни издания. Едната – на "Жанет-45" през 2002 г., отбелязваща 1993 като година на създаване. Другата – на "Анубис" от 2001 г., съгласно която текстът е написан в периода 1968-1993. Иванов нарича 1968 година "време, в което витае предусещане за епохално, революционно и "крайно" разместване, преустройване на голямата шахматна дъска". Чудовищната метафизика на властта, механиката на производство на институции, е социално-политическия контекст на пиесата. "Персифедрон", от "дума-съсъд", "дума-екран", чиста потенциалност, в хода на сценария, се превръща в дискурсивен преобразувател, в поетична съпротива срещу "препрограмирането", срещу "механичната метафизика", която не търпи лишени от властова регулация думи. Текстът на Иванов отваря мисълта за това как една пълна виртуализация по някакъв начин неочаквано започва се родее със "свръх-рутинизираната до псевдо-понятие мета-метафора" (Димитър Вацов) по отношение на ефекта: в потенциално многоканалното изпълване със съдържания на думата "персифедрон" се създава привидността, че се казва много, но по същество не се казва нищо. В текста на Иванов подобно е цитатното споменаване на Макгъфин "до неговия най-чист израз: нищо" (Иванов 2017: 291). Случайно или не, Персифедрон като персонаж-в-потенция от поетичната "тъжна приказка" на Константин Павлов "Фьони мъти речни обли камъни", е чудовищен хибрид, парадоксален виртуален обект: "Пъргав и стеснителен,/ поривист и сдържан –/ всичко това едновременно!" (цит. по електронното издание, https://liternet.bg/publish3/kpavlov/fioni/fioni.htm). Думата "персифедрон" позволява да бъдат мислени в нея неопределени по брой и не непременно съчетаеми помежду си семантични значения на думи с вече установена езикова употреба (тоест от тази неограничена потенциалност би могла да се появи една чудовищна хибридност) – "Персифедрон е словесно формирование от бездната на безкрайната и безформена потенциалност на езика и въображението" (Иванов 2017: 289).
     Що за всичкоядец е "Всичкоядецът" на Мирослав Христов? Текстът е сценарии на едноименната постановка на Ани Васева, за която постановка можем да прочетем: "ВСИЧКОЯДЕЦЪТ е истеричната хипер-еуфория на трансформиращото се тяло и задоволяването на космическия всеяден апетит. ВСИЧКОЯДЕЦЪТ е ръбът, отвъд който полът, размерът и материята нямат значение, защото са едновременно мъжки, женски, средни, миниатюрни, гигантски, плътни и крехки. В пастта на Всичкоядеца дебне малка, сексапилна черна дупка, пламтяща в отчуждението си, в която се прозява нищото." (http://tinyurl.com/y7seopgt). Бих предложил подстъпи, доколкото самият автор признава, че опосредствано би могъл да е повлиян в текста си от философските сюжети на Боян Манчев, към една разширена интерпретация на пиесата по следния начин. Всичкоядецът представя "техно-естетическата" подчиненост на тялото спрямо логиката на матрично възпроизводство (Боян Манчев) и изважда наяве привидността на свобода за форма откъм "флуидността" на една подчиняваща и предзадаваща матрична трансформабилност (логиката на консумацията без граници, така ключова за "механичната метафизика" на Христов). Единствено прекъсването на предзадаваща матричност би отворило възможност за изобретяване на субективността по непредзададен отвън път; дезорганизацията е от страната на концепта на Боян Манчев трансформиране на трансформацията.
     Очаквайте плодотворни продължения на започнатия между авторите и техните съмишленици разговор. Въпросът за метафората, както и хубавия разговор, винаги предстои, винаги трансцендира в неизчерпаеми откъм своята непредзададена динамика полета на взаимодействие.
Кристиян Енчев

 

  Всички статии от този брой, както и всички статии от сп. „Философски алтернативи“ от 1992 г. до днес (в PDF формат),
могат да бъдат изтеглени от  Central and Eastern European Online Library –
  от Страницата на списанието в сайта на CEEOL
  За Студенти и абонати на библиотеките на СУ, НБУ, АУ (Благоевград) тегленето от CEEOL е безплатно!!
   (безплатно е и от всички, абонирани за CEEOL световни библиотеки).

Настоящият брой се издава с финансовата подкрепа на Фонд „Научни изследвания" при МОН